Интервю за сп. Business Global

Готова ли е българската икономика, българските компании, г-н Лорер, да посрещнат предизвикателствата, които военната агресия на Русия в Украйна само усили – дългосрочно по-високи енергийни цени, промени в суровинните източници, промени във веригите на доставки, – и да останат конкурентни?

Огромен стрес е случващото се не само за България, а и за цяла Европа. Той е изострен изключително много от руската агресия, но още преди това имахме много сериозна инфлация в цените на енергията, много разтеглени вериги на доставки и ковид-кризата, която също обърна света и може би тя стартира целия този процес.

Не трябва да забравяме, че когато пандемията намаля, имахме много сериозен период на възстановяване. Миналата година България отбеляза много добър растеж, дори първото тримесечие на тази година отбелязахме добър ръст на износа, което показва, че нещата не са изцяло негативни, че в страната има компании, които се справят добре. Още един добър индикатор е, че няма безработица, ние сме на санитарния минимум. Ниво от 4 – 5% безработица показва, че всеки, който иска и може, работи.

Но българското производство определено страда. Бих казал, че много от проблемите са твърде усилени и от медиите, и от представителите на индустрията, но те са прави по същество – българската индустрия страда. Правителството прави всичко възможно, в рамките на бюджета, да облекчи бизнеса, предимно енергийно интензивния бизнес, където нещата са тежки. Но те не са така само за българската индустрия – и в Испания затварят металургични комбинати, и в Германия автомобилни заводи работят през ден…

Много необичайна ситуация, в която най-добрата новина за България е, че не сме сами. Ние сме част от един огромен съюз, от най-богатия пазар на света, европейския, който сам по себе си в момента се преоткрива и политически, и икономически. Покрай ковид-пандемията се случи нещо немислимо дотогава – Европа издаде общ дълг, от най-богатите до най-бедните държави, всички заедно. Вероятно войната в Украйна ще създаде втори такъв план, за възстановяване на Украйна – където и Америка, и Европа ще допринесат сериозно – и той ще бъде план за възстановяване на Украйна и заедно с това за възстановяване на Европа. И отново ще видим как цял един континент започва да работи на съвсем различни обороти.
В момента сме на една абсолютно некартографирана територия и цялото ръководство на ЕС се опитва да намери правилния път. На нас като администрация ни се дава гъвкавост как да използваме европейските инструменти, които по принцип следват доста стриктни регулации. Европейската комисия вече започва да ги отпуска, от ковид-парите например може и за украинците. Очаквам, че и при европрограмите също ще има гъвкавост и съобразяване с областите, в които страните членки имат сериозни проблеми.

Освен това ковид-средствата бяха изключени от Маастрихтските критерии за 3% дефицит, което позволява на България за 2021 г. да е в границата. Не изключвам възможността Брюксел да направи изключение и за още видове държавна подкрепа, което е много важно за нас като държава, прицелвайки се в датата 1 януари 2024 г. за еврозоната.
Така че отговорът е сложен и всички го търсим заедно.

Какъв е шансът в процеса на това търсене да се ускори модернизацията на българската икономика?

Някои бизнеси, като най-евтиния тип производство и услуги, по естествен път изчезват от България, тъй като нивото на живот се вдига, заплатите се увеличават и става по-практично тези производства и услуги да ги правиш в Мароко или в Египет. Бизнесите тип ишлеме постепенно изчезват.

Колкото по-нагоре се преместваме във веригата на добавената стойност, толкова по-добре за България и толкова по-малко ще сме зависими от флуктуациите в цените на ресурсите, на енергоносителите, на храната и т.н. Защо толкова ни боли от инфлацията в България, а в Германия по-малко? Защото, ако произвеждате алуминиева дограма – един прост пример, – за германския производител материалите са 30% от цената, примерно, а скъпите услуги и производство в Германия, което гарантира великото германско качество, са останалите 70%. За българския производител материалите са 70%, а трудът е 30%. И ако материалите се оскъпят двойно, цената на германската дограма ще мръдне нагоре, но с малко, а при нас ще се усети много сериозно. Това е причината ние да усещаме толкова по-болезнено инфлацията, отколкото на Запад.

Но в икономиката ни има балансиращи механизми. България има много добър износ, той се е увеличил през първото тримесечие на тази година. Въпросът е да работим именно за производствата с по-висока добавена стойност и за преквалифицирането на всички онези работници, заети с дейностите, които полека-лека си отиват. Имаме добри примери особено в автомобилостроенето, доста компании наемат работници и механици от цяла България. Именно тези компании ще изнесат до голяма степен кризата. Заедно със земеделието, между другото – в момента да си земеделец, е най-богатият бизнес.

А каква е ролята на новите поколения в тази трансформация на българската икономика?

Ще ви разкажа за нашите кумове. Техни роднини имат голямо земеделско стопанство, синът им е тийнейджър и много обича да оре с трактор, защото те имат свръхтехнологичен трактор. Той си слага бялата тениска, белите маратонки, джинсите и се качва да оре. Изорава цялата нива с трактор, пулта на който изглежда като електронна игра, свършва, слиза си и си отива.

Може би в бъдеще изобщо няма да има трактористи – те ще седят като хората, които управляват дронове, и ще орат, играейки на електронна игра.

Независимо от нашата романтика за миналото производствата ще стават все по-механизирани, автоматизирани, програмируеми и новите поколения трябва да развиват тези дигитални умения колкото се може по-бързо. Ние като администрация ще се стараем да пренасочваме средства именно към тази преквалификация и придобиване на дигитални умения от колкото се може по-голяма част от населението, защото всички професии, които заместват сегашните, ще изискват някаква форма на дигитални умения, а някои изобщо няма да изискват физически умения.

Като говорим за дигитализацията и ролята на администрацията, се сещам за проекта INSAIT, който е проект за развитие на наука в България на топ ниво. Как един такъв проект може да окаже реално влияние върху нивото на науката и иновациите в страната, при положение че водещите българските университети са далеч назад в световните класации? INSAIT изглежда като едно прекрасно място за учени топ класа, но какъв ще е ефектът?

Първо, бих искал да изразя огромното си уважение към проф. Мартин Вечев от ETH Zurich, който осъществи този проект. Без неговата абсолютно непреклонна воля да го изпълни това нямаше да се случи.

България наистина е на много задно място по отношение на научната работа, отдавна нямаме български академични институции в топ 500 на университетите в света и това е сериозен казус – когато високотехнологични компании обмислят къде да разработят нещо, очевидно няма да го направят у нас. Защото ги няма хората.

INSAIT за пръв път асоциира един български университет, Софийския университет СУ „Св. Климент Охридски“, с университет в топ 10 за компютърни науки, швейцарската политехника. По този начин докторанти и магистри, които завършват този институт, ще са нивото на швейцарските си колеги. Веднъж ще привличаме много талантливи студенти, и български, и чуждестранни, а със завършването им бизнесът може да си каже: в България вече има топ изследователи в областта на изкуствения интелект, значи ние можем да правим там топ лаборатории и много по-сложни продукти. По този начин колелото започва да се завърта в тази област.

След това естественото развитие е да се замислим какви други области на науката има, които са свързани с изкуствения интелект. Големите данни са включени, използват се в биотехнологиите, фармацевтиката, химията, биологията, автоинженерството – и компаниите от тези сектори могат да си кажат: аха, като има толкова докторанти по изкуствен интелект в България, може да направим лаборатория по обработка на големи данни за избягване на катастрофи по пътищата (автопроизводителите) или лаборатория за обработка на форми на молекули и изкуствения интелект да решава коя е най-оптималната (фармацевтите). Тоест ние излизаме на полето за решаване на много по-съществени задачи от икономиката на бъдещето. Това е идеята на INSAIT.

Огромният риск за нас е, че ако не се справим с основната си мисия, а тя е да превърнем България в правова държава, където и интелектуалната, и физическата собственост са защитени, никой сериозен инвеститор няма да се чувства достатъчно сигурен, за да инвестира в достатъчно голям мащаб тук. Това всъщност е основното обещание на Промяната.

Технологичният сектор изглежда като едно островче, като сбъдната мечта в България – и като скорост на бизнес разрастване, и като притегателна точка за таланти, и като екосистема, която е изградила впечатляваща мрежа за подкрепа на прохождащи предприемачи. Как всичко това може да се мултиплицира и в други бизнес сектори?

Технологичният сектор е специфичен, защото позволява много бърз прогрес със сравнително малък капитал. Повечето софтуерни компании нямат нужда от някакъв сериозен физически капитал в началото и стартът е сравнително лесен. И не само стартът е по-лесен, а и наградата накрая, да направиш добър екзит, да продадеш компанията, също е сравнително обозрима и не изисква много капиталово интензивни стъпки.

Моята мечта, моята надежда е, че в близките години в България не само ще има все повече еднорози (в края на февруари т.г. българската компания PayHawk беше оценена на над 1 млрд. долара и стана първият български еднорог, бел.ред.). Ще има все повече продажби на български компании за над 1 млрд. долара, които от своя страна ще създадат едно ново поколение у нас – млади хора, които са постигнали огромен успех за себе си и за страната си на чисто, със собствените си усилия и със собствения си интелектуален труд. Тези хора ще създадат следващото поколение млади българи, които ще са готови да работят и да са предприемчиви. И следващото поколение българи ще са предприемчиви не само в областта на софтуера, а и в други области, защото, щом може тук, значи може и там, трябва да мислиш по един определен начин.

Трябва да има и капитали в България, които да инвестират в нови компании и в другите сектори; капитали, които не са обременени от миналото.

Доколко предприемчив е днес младият българин от гледна точка на Вашия опит като предприемач, работил в различни държави?

Младите българи започват да виждат добрите примери. И една от моите лични мисии с Министерството на иновациите и растежа е да усилим и да покажем колкото се може повече тези добри примери с надеждата, че младите хора ще ги припознаят, ще видят себе си в тях. Сравнително лесно е да си на работа за някоя голяма фирма, да си получаваш заплатата, да си купиш апартамент и да ходиш на почивки. Не това е целта. Целта е да започнем да възпитаваме поколение, в което поне една малка част могат да си повярват, че могат да постигнат нещо, и да не ги е страх да опитват. Да опитват отново и отново, и отново.

Има една българска нагласа – може би не само българска, но и европейска нагласа, но е засилена особено у нас – страха от провал. А страхът от провал води до трудно предприемачество, това е отказ от опит. Много важно е да преодолеем този страх и да възпитаме поколение, което иска да опитва, което вижда грешката като опит, като знание как нещо не се прави, по примера на Едисон: аз не съм сбъркал как да направя крушката, аз знам 100 начина как не се прави крушка. И тогава всички тези опити ще се умножат и постепенно ще проимаме много повече успешни нови компании.

Преодоляването на този страх не е ли въпрос и на законодателна рамка, на утежнените процедури за несъстоятелност, на липсата на процедури за личния фалит? Тепърва се внасят и ще се обсъждат законодателни промени в тези посоки.

Цялостната правна рамка в България е доста остаряла както в трудовото законодателство, така и в наказателното, и в търговското право. Много неща трябва да бъдат ремонтирани – в известна степен се чудя какво сме правили тези 30 години… Постоянно потягаме някакви закони, но трудно вървим напред. Търговското право е едно от тях – и личният фалит, и фалитът на компании; и формата на сдружаване трябва да се облекчи, за да позволява модерни начини на предоставяне на акции на служители, на бъдещи акции, т.нар. опции. Всичко това предстои да се случи в нашето законодателство.

Предстои да облекчим процедурите за чуждестранни работници, за да може да привлечем инженери от Украйна, от Русия, от Беларус, от Казахстан – навсякъде, където ги има. Борбата в момента е за всеки мозък, където и да е той.

Неотдавна споменахте, че в страната вече има руски компютърни специалисти, които се изнасят от Русия и са дошли в България?

Да, няколкостотин са, въпреки че доста трудно излизат, защото режимът на Путин причини санкции, които не им позволяват да пътуват свободно, и повечето от тях стигат до нас или през Казахстан, или през Турция. Струва ми се, че ако конфликтът в Украйна продължи, икономическата ситуация в Русия ще се влоши дотолкова, че голямо количество млади и умни хора ще потърсят бъдещето си другаде. И на мен много ми се иска това да е България.

С какво може да ги привлечем?

България е много позната дестинация за Русия. Руснаците се чувстват много комфортно у нас, ние се чувстваме много комфортно с тях и тази културна спойка естествено ги привлича. Друг въпрос е, че не сме готови да ги поемем като законодателство – издаване на документи, проверка на самоличност, проверка на минало и т.н. – не сме готови изобщо и това е едно от нещата, по които трябва активно да работим.

Имам спомен от времето, когато живях в Израел. Тогава Израел прие в рамките на една година над 1 милион емигранти от Русия, при население от 6 милиона. Това е мащаб на емиграция, който наистина е сложен. В максимален интерес на България е да приеме колкото се може повече от тези хора. Те са учени, те са инженери, те знаят как се работи, те са изключително качествени. Същото е при украинците, само при тях е облекчено заради европейската директива, която им предлага закрила.

А как да привлечем обратно българите, които учат или работят в чужбина? Ако сега сте на среща с млади българи в Германия или Великобритания, или САЩ, какво бихте им казали?

Наскоро бях на подобна среща с българи, завършили един от най-добрите университети в България, и с тях обсъждахме същата тема – защо те са останали в България, защо са се върнали у нас, какво правим, за да привлечем българите от чужбина. И аз започнах моя отговор обратно – за да станем привлекателно място за българите в чужбина, трябва да си дадем сметка, че те са си тръгнали с „добри“ причини оттук. Нещо не им е харесало, не са могли да се реализират или са имали по-големи мечти. Те ще започнат да се връщат много бързо обратно, когато България стане достатъчно привлекателно място не само за българите в чужбина, а въобще за талантите в чужбина. Когато успеем да намерим формулата, по която и украински, и руски, и египетски, и индийски инженери – всички те да искат да дойдат у нас, а да не се чудят дали да изберат между Дания, Германия, Франция, където имат братовчеди. Когато те започнат да се надпреварват да дойдат в България, тогава и българите в чужбина – при които според мен летвата е по-висока, защото въпреки носталгията си те знаят, че тук реализацията е по-трудна – ще започнат сами да се връщат. Освен ентусиасти като нас, нали.

Вие защо се върнахте?

Нашият личен момент на събуждане беше, когато се роди второто ни бебе в Швейцария, малко след първото. Двамата ходеха на швейцарска детска градина, защото със съпругата ми работехме, и след няколко месеца започнаха да си говорят помежду си на швейцарски немски. С нас по мъничко на български. И аз, и съпругата ми започнахме да си задаваме въпроса – оставайки в Швейцария, какви деца всъщност ще отгледаме? И гледайки наши приятели, също българи, които бяха там от много години, установихме съвсем ясно, че след 10 – 15 години ние ще имаме две чудесни малки швейцарчета вкъщи, с които няма да споделяме нищо от културния ДНК, което ни свързва – и нас двамата, и всички наши приятели, роднини и т.н. Може би в този момент надделя мисълта, че искаме да отгледаме децата си в България, за да може поне докато са малки, да ги закърмим с това българско ДНК, което и за нас е толкова важно и свързващо. След това те ще си намерят пътя в живота. И така вече 15 години.

Какво е най-хубавото в ДНК-то на Вашето поколение?

За нашето поколение най-интересен ми се струва фактът, че сме живели съзнателен живот и от двете страни на Желязната завеса. Видели сме в съзнателна възраст какво е комунизъм, но сме израснали и работили и на Запад, за да видим как работи едно развито пазарно общество. Това ни позволява да сменяме лещите и да разбираме както това, което все още виждаме в Източна Европа като наследство, така и онова, към което се стремим да се присъединим, най-добрите европейски практики. Може би една от най-интересните български черти впрочем е тази гъвкавост, с която сме много известни – отиваме в Германия и се чувстваме чудесно там, отиваме във Франция и е същото… На север ни е малко по-трудно, на юг ни е малко по-лесно, но българинът е много гъвкав, той се приспособява чудесно навсякъде. Това вероятно е най-добрата черта на българското ДНК.

А като гледате по-младите поколения?

Вероятно при тях липсва тази обремененост, която ние по някакъв начин носим от предишния строй.
Най-голяма лична тъга изпитвам за младите хора, израснали през 90-те години. Това бяха едни по-безпътни години и ролевите модели, които българското общество можеше да предложи тогава, бяха изключително бедни духом. Да си го кажем направо – брутални. Създаде се едно поколение от млади хора, които не са сигурни какво трябва да правят в живота, за да успеят, защото този деветдесетарски модел на бизнес си отиде. На всички тях сега искаме ясно да им предложим нов модел на социално поведение, на правене на бизнес, на работа, на етика; модел, който показва, че можеш да постигнеш успех, ако се трудиш, ако имаш въображение и ако правиш нещата, които наистина те изпълват със съдържание.

Кои са най-важните две или три действия/решения/промени, които могат да тласнат по-бързо напред българската икономика, по-бързо да се увеличи добавената й стойност? И за които Вие сте се концентрирали да се случат?

– Повече еднорози, тоест повече финансиране за високотехнологични компании.
– Повече инвестиции в човешкия капитал, за да станат българските компании и продукти по-умни.
– И по-добра правова среда, за да можем да привличаме по-големи инвеститори.